Китайският език (汉语/漢語, пинин: Hànyǔ; 中文, Huáyǔ или 中文, Zhōngwén) може да бъде разглеждан като отделен език, но също и като езиково семейство, тъй като представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти (още известни като диалекти) на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, тоест повече от един милиард души.

Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639-3.

Лингвистите често разглеждат китайския като езиково семейство. Но поради социалнополитическото и културно положение в Китай и поради факта, че всички говорими варианти на езика използват една общоприета писмена система, е прието да се говори за тези обикновено взаимно неразбираеми разновидности като за “Китайския език”. Разнообразието от китайски диалекти се равнява с това на романските езици и дори превъзхожда това на германските и славянските езици.

Връзката между китайския говорим и писмен език е сложна. Говоримите варианти на езика са се развили до различна степен, а писменият китайски се е изменил много по-малко. Класическата китайска литература се е зародила в периода Пролети-Есени (770-476 г. пр. Хр.), въпреки че има открити писмени документи, датиращи от 14 до 11 век преди новата ера.

През последните години на династията Хан обаче, стандартният писмен китайски вече започнал да се различава от тогавашния народен език. До края на19 век само получилите образование можели да пишат на този формализиран класически китайски език, познат като уънйен, който бил езикът наКонфуций и ранните класици, и който бил много далеч от това, което се говорело повече от две хилядолетия по-късно. По време на династиите Мин иЦин една поредица от романи, написани на езика на народа, започнали да привличат обществения интерес и до 20 век на повечето езикови реформисти било ясно, че литературният писмен стандарт трябва да бъде загърбен. Движението „Четвърти май” от 1919, начело с Ху Шъ, застанало зад искането за народен идиом; то бавно набирало мощ и в края на 20-те години на 20 век писменият стандарт бил заменен от народен байхуа (白話/白话 báihuà). Днес този стандарт, който е тясно изменен към съвременния диалект мандарин, се използва навсякъде в Китай, в отвъдморските страни и на практика във всички модерни литературни творби.

Източник: Уикипедия